Къщата на Симон

кухня:

хол:

спалня:

баня:

Ъм..това е.Не забравяйте,че всичко си го е купувала САМА,което означава,че всичко е много оскъдно.Когато припечели повече пари ще си я дообзаведе.

Ключалката на входната врата глухо изщрака и аз погалих бравата преди да вляза.Обичах този навик.Позволяваше ми да усетя всяка грапавина по повърхността,студа на метала...Всичко това ме караше да се чувствам жива.
-Вкъщи съм си!-извиках в празното помещение,сякаш някой наистина ме слушаше-друг странен навик.Обичах да оповестявам прибирането си.Може би просто се надявах,че някой ден ще има кой да ми отговори.Миг по-късно вече лежах на леглото,сред купища кашони и найлонови опаковки.

"Господи,не му позволявай да ме убие,не му позволявай,недей,моля те..."мислех си пламенно на път към вкъщи.Вървях забързано по оживената улица,но това не ми даваше мира.Можеше да е всеки един от тези хора.Прадавача в магазина,полицая на ъгъла,пощальона...Всеки!Свих рязко в страни и неусетно се озовах на напълно безлюдна улица.В стремежа си да се спася от най-вероятно въображаем нападател,се набутах направо в бърлогата на звяра.Дори да не ме преследваше някой,тук определено щяха да се намерят желаещи.Ускорих крачката,толкова забързах,че чак граничеше с тичане.Ново позвъняване ме накара да подскоча с поне 10 метра височина.Плахо извадих телефона си неусетно се спрях на едно място.Огледах се предпазливо.Наоколо цареше мъртвешка тишина."Твърде тихо"-помислих си и едва намерих сили да прочета съобщението "Скъпа Симон,искрено се надявам,че бързаш за да ме видиш."-не...това не можеше да е истина.Никой не ставаше жертва на психопат за по-малко от 2 часа.Господи,къде се набутах?!Всичко беше толкова нереално,толкова изпипано...Наглсено.Точно така.Това беше.Не беше случайно,не беше някой непознат.Трябваше да е някой,когото познавам.Някой,който знае телефонния ми номер и най-вероятно адреса ми...Сестра ми?Не...защо да го прави?Бившото ми гадже?Или може би още по-бившото...
-Хей...Кукло...Не те ли е страх да се разхождаш сама по това време?-чух плътен мъжки глас зад гърба си.Обърнах се.На сантиметри от лицето ми стоеше висок,здрав мъж с противно лице и мазна усмивка."О,супер...Защо пък да не ме нападне и изнасилвач?Какво толкова!"
-Хей,чичко,жена ти не те ли чака у вас?-сопнах се аз без дори да помисля.Определено не беше в моя полза да го ядосвам,но страхът не ми позволяваше да контролирам устата си.
-Леле,каква устатница!-засмя се той и ме огледа най-безсрамно.-Не ме карай да прилагам родителски контрол...Мога да стана груб.-остроумната забележка,която смятах да избълвам срещу него застина на устните ми.Както казах-говоренето не беше в моя полза точно сега.За сметка на това дадох воля на тялото си.Наведох се рязко и забих юмрук в слабините му,което стана причина той да се сгърчи от болка.
-Кучка такава!-изкрещя агонизиращо нападателят ми.-Само да стана ще те...-е,разбира се,не дочаках да чуя какво ще ме прави.Господ ми е свидетел,никога през живота си не бях тичала толкова бързо,колкото в онзи момент.Аз не бягах...направо летях,водена единствено от чувството си за самосъхранение и смразяващия ужас.
Часове по-късно,или поне на мен така ми се струваше,се озовах пред вратата си.Отключих,влязаох и заключих всички възможни изходи...или входове(зависи от къде го гледаш-от позицията на умопобъркан сериен убиец или от страната на безпомощна жертва и бъдеща звезда в криминалните списания)
-Никой не става жертва на психопат за по-малко от два часа...-повторих си на глас и се свих на пода в спалнята,цялата вцпенена от ужас,адреналин и неясно чувство,силно напомнящо на сърдечен удар.

Почуках на сл;едващта врата и въздъхнах.Дано да беше това.Огледах къщата.Беше много хубава, а поляната с пейката беше много подходяща за летните дни.Почуках отново , но този път извиках
- Симон тук ли си?Аз съм Валъри, момичето от кафенето .
Стегнах опашката си.Продължавах да се надявам , че е тук.Стиснах дръжката на чантата по-силно.

Рязко отворих очи при първото почукване и установих,че все още се намирам на пода в спалнята,превита на две от страх.Настръхнах,потръпнах и се вцепених.Дали е психопатът?Или пък онзи от снощи?Мислено си ударих шамар."О,да,Симон!Със сигурност убийците първо чукат на вратата и чакат да им отвориш!".Изправих се и пред очите ми се мярна моето отражение в голямото огледало.Изглеждах меко казано нелепо.Косата ми беше в пълен безпорядък,обувките ми бяха пробити отпред,най-вероятно заради снощното препускане,а блузата ми...е,трудно беше да я нарека блуза.Представляваше парче плат,полято с кафе и измачкано до безобразие.АКо имах късмет и това наистина е бъдещият ми убиец,може би щеше да реши,че вече съм мъртва и да ме остави намира.Слезнах предпазливо по стълбите и надникнах през шпионката.Пред вратата стоеше русото момиче,което снощи залях с кафе.Почувствах се крайно неловко.Снощи съсипах потника и,а днес изглеждам като просяк...Определено не създавах добро впечетление в съседите.Пригладих набързо косата си и открехнах леко вратата,подавайки само малка част от лицето си.
-Хей..здрасти.

Почаках малко докато ми отвори.Не изглеждаше много добре.Имаше вид не пробягала джунгла , но както и да е.Явно е имала тежка нощ.
- Здрасти - поздравих я с лека усмивка.
- Нося ти лаптопа - подадох й чантата. - Забрави си го вчера.Не се притеснявай заради разлятото кафе върху него.Абсолютно нищо му няма и между другото ти запазих написаното.
- Прочетох , за което ти се извинявам , но ти пишеш страхотно.Много си талатлива- добавих въодушевено.

-Господи...съвсем бях забравила за лаптопа си.Голяма съм ти длъжница!-плеснах челото си с ръка.За миг се зачудих...Ами ако не го беше взела?Цялата ми работа щяше да отиде по дяолите.-Голмя длъжница!-повторих с усмивка.Отворих широко вратата и я поканих вътре.Миг преди да направя знак с ръка,за да влезе,през умът ми пробяга ужасяващата мисъл,че може би тя е тайнствения психопат.Разбира се,побързах да разсея тази налудничава глупост и с голямо удоволствие затворих врата зад нея.Пробитите маратонки,които се мярнаха пред очите ми за миг,ми напомниха,че се нуждая от спешна операция "Приведи се в приличен вид,за да не изплашиш момичето"
-Валъри,моля те,извини ме за малко,трябва да се преоблека...Тежка нощ-размахах ръце в опит да обясня нагледно.-Няма да се бавя,седни на дивана и си пусни каквото искаш по телевизията.-изтичах по стълбите и пътьом събличах дрехите си.

Покани ме вътре като ми казваше , че ми е голяма длъжница.Влязох в хола.Беше светъл , но макар и малък беше уютен.Симон отиде да се преоблече.Добра идея.Имаше вид на минала през джунгла и после прегазена от валяк като за капак.Настаних се на мекия диван като оставих чантата с лаптопа на масата.Загледах се през прозореца.Гледката си я биваше.Преместих погледа си към масата ,където зърнах дистанционното. Взех го и включих телевизора.Превключвах каналите , докато не се спрях на един научнопопулярен филм за пандите.Загледана в екрана не усетих кога Симон беше дошла...

Стигнах в стаята си и набързо се изкъпах,облякох се и слезнах долу.Е,биваше си ме.Успях да се приведа във вид за по-малко от 10 минути.Три пъти ура за мен.
-Валъри,не знам какво щях да правя без теб!-приближих се към дивана.-Имаш ли някакви планове днес?-в главата ми се завъртя идея.

- Ами трябва да отскоча до университета, но иначе съм свободна - усмихна й се.
Много ми беше любопитно да се запонач с преподавателя по актьорско майсторство , пък и обичам театъра.Редовно преглеждам кои постановки дават.
- Нещо напредвид ли имаш - попитах я като повдигнах вежда.

До университета...БОЖЕ!УНИВЕРСИТЕТА!След половин час имах лекции по литература!
-Такам...Искаш ли да отскочим до университета заедно и след лекциите да идем да пийнем по едно кафе-аз черпя.Все пак ми спаси кожата-усмихнах се широко.Започвах да харесвам Валъри.Глух звук се разнесе из стаята-телефона ми.Протегнах се и го взех от масата.Ново съобщение.Бог ми е свидетел,всяко косъмче по тялото ми настръхна.
"Заменяш ме с блондинка?Къде ти е ума?Пази я...Все пак улиците на Маями са опасно място.".Лицето ми пребледня със скоростта на светлината.

Супер щяхме да ходим до университета.Най-накрая ще видя преподавателя.Симон получи съобщени и след като го прочете пребледня.
- Симон , какво пише в съобщението? - попитах.
Беше й за втори път.

-О,нищо..-отговорих небрежно,сякаш наистина нямаше нищо.-Да тръгваме!-хвърлих телефона си на дивана и се запътих към вратата.От това наистина започваха да ме побиват тръпки,но не можех да живея в страх,нали?